БЪЛГАРСКА МЕДИЦИНСКА ХОМЕОПАТИЧНА ОРГАНИЗАЦИЯ

Класическа хомеопатия, клинична хомеопатия и хомотоксикология

Още преди смъртта на създателя на хомеопатията, Самуел Ханеман измежду лекарите-хомеопати се оформят две течения.  Първоначално разделението е заради използването на измерими или на неизмерими дози лекарства, а след това заради даването на едно или повече лекарства на пациента едновременно.  Разделение настъпва и по други практически въпроси – например дали да се дава хомеопатично лекарство заедно с конвенционално, или не. 

Едната група хомеопати счита себе си за истински последователи на Ханеман и настоява за практикуване на т.нар. „чиста хомеопатия”. Другата група се самопределя като застъпник на т.нар. „научна хомеопатия”. Тя признава заслугите на Ханеман като брилянтен откривател, но не го смята за непогрешим и не се колабае да подложи на съмнение някои от неговите убеждения.

Научното направление в хомеопатията, развило се през XIX и началото на XX век до голяма степен се дължи на тази втора група хомеопати, способствала за нейния теоретичен и експериментален напредък. 

Класическа хомеопатия

Терминът “класическа хомеопатия“ е свързан с името на американския лекар-хомеопат Джеймс Тайлър Кент [James Tyler Kent] (1849-1916). Вярващ и практикуващ баптист, Кент е активен разпространител на т.нар. витализъм - спиритуалистично (идеалистично) течение в хомеопатията.  Той не допуска контакт на „класическите хомеопати” с привържениците на ниските разреждания, които нарича „полухомеопати”. За него е немислимо съчетаването на хомеопатично и конвенционално лечение.  

Кент оказва много мощно влияние върху развитието на хомеопатията във Великобритания, Индия и САЩ. Влиянието му в континентална Европа е значително по-малко, ако се изключи Швейцария. 

В края на XIX в. привържениците на Кент започват да наричат себе си „класически хомеопати”, за разлика от другите лекари-хомеопати, които предписват хомеопатични лекарства в ниски разреждания, нерядко съчетават две или повече хомеопатични лекарства, или дори комбинират хомеопатично и конвенционално лечение. Класическите хомеопати се самовъзприемат като директни продължители на учението на Ханеман и нерядко гледат с насмешка на другите си колеги.

Съгласно основната парадигма на класическата хомеопатия, за постигане на лечебен ефект е достатъчно с помощта на правилно подбраното за „тоталността на симптомите“ хомеопатично лекарство  да бъде стимулирана  „жизнената сила“   на пациента и да се се задействат процесите на  възстановяване.  В  идеалния вариант трябва да настъпи спонтанно и постепенно оздравяване от всички хронични или остри болести. При това се наблюдава постепенна еволюция на оплакванията от умствено-емоционалните, към соматичните симптоми, от новите към старите симптоми и от по-важните към по-маловажните симптоми. В случай на неуспех от предписаното хомеопатично лечение, класическият хомеопат често съветва болния по никакъв начин да не пречи на действието на „симилимума“, включително като спре приема на конвенционални лекарства, кафе, мента и разни други „антидоти“.  Ако въпреки тези рестрикции не се постигне успех, най-често вината се прехвърля на конвенционалната медицина, която е довела до „потискане на реактивността на болния“.

След като отпада необходимостта на конкретния болен да бъде поставена медицинска диагноза, да се вземе предвид стадия и тежестта на болестта, да се преценява валидността на един или друг метод на лечение, класическата хомеопатия става привлекателна за практикуване от хора без никакво или със съвсем фрагментарно медицинско образование. Липсата на медицинска подготовка е причина понякога симптомите на болния да бъдат интерпретирани неправилно, което води до забавяне на диагнозата и лечението. Затова нерядко в медиите се описват скандални случаи на забавени диагнози и абсолютно погрешно лечение, в резултат на медицинската некомпетентност на тези хомеопати. Все пак разумът обикновено надделява  и обикновено класическите хомеопати избягват риска да лекуват сериозна патология, подлежаща на конвенционално лечение. В миналото ситуацията е била по-различна и с класическа хомеопатия са правили опити за лечение на рак, сърдечни пороци, бъбречна недостатъчност и други тежки болести. Днес основната група пациенти, лекувани с класическа хомеопатия страдат от т.нар „психосоматични функционални болести.“ 

Клинична хомеопатия

Терминът „клинична хомеопатия“ възниква като опит на лекарите-хомеопати да се разграничат от привържениците на класическата хомеопатия през осемдесетте и деветдесетте години на XX век, първоначално във Франция, а след това и в други страни.

Съгласно привържениците на клиничната хомеопатия е необходимо първоначално да се постави медицинската диагноза и чак след като се прецени, че заболяването е подходящо за хомеопатично лечение се пристъпва към втората част – хомеопатичния преглед. Хомеопатичните лекарства се изписват в контекста на общомедицинския подход и лекарят-хомеопат преценява въз основа на медицинската си компетентност коя част от конвенционалното лечение може да преустанови, да промени или да продължи паралелно с изписаното хомеопатично лечение. Възможно е да се изпише само симптоматично хомеопатично лечение, симптоматично и патогенетично хомеопатично лечение, или да се добави теренно хомеопатично лечение.

Това означава, че съгласно привържениците на клиничната хомеопатия е допустимо съчетаването на две и повече хомеопатични лекарства, както и съчетаването на конвенционално лечение с хомеопатично лечение.

Развитието на Клиничната хомеопатия преминава, най-общо, през три основни направления:

  • Прецизиране на симптомите на лекарствата в Материя медика и запазване на най-надеждните и клинично проверените от тях, в съвременен медицински прочит на етиологичните признаци, на модалностите, на усещанията, на желанията, на непоносимостите и на ключовите симптоми;
  • Прецизиране на приложението на хомеопатични лекарства по нозологични единици;
  • Интегриране в хомеопатичната практика на най-съвременните научни методи за диагностика и методи за проследяване на състоянието на пациента.

Развитието на клиничната хомеопатия е свързано с името на английският лекар Д-р Ричард Хюз [Richard Hughes] (1836 - 1902). В края на XIX в. той  поставя под въпрос достоверността на текстовете в Материя Медика.  Според него, при изграждане на абстрактната идея за „симилимум“, трябва да се държи сметка и за патологията на пациента. Ако по времето на Ханеман медицината и патофизиологията още нямат отговор за механизмите на различните болести, то в края на XIX век тези механизми постепенно започват да се изясняват. Хюз смята, че лекарствата трябва да се подбират не просто според подобието на субективните симптоми на пациента, но и въз основа на патологичните им ефекти върху хората и дори върху животните.   

След неговата смърт идеите му са доразвити от швейцарският хомеопат Антоан Ньобел [Antoine Nebel] (1870 – 1954) и от неговите френски ученици - Анри Дюпра [Henri Duprat] (1878-1968), Андре Руи [André Rouy] (1893-1978) и Леон Вание[Léon Vannier] (1880-1963).

Клиничната хомеопатия се базира както на основните принципи на хомеопатията (феномен на подобието, принцип на безкрайно малката доза, индивидуален холистичен подход към болния), така и на основните принципи на съвременната медицинска наука (поставяне на диагноза със съвременни диагностични средства, прогноза и проследяване на болестта). Хомеопатични медикаменти се изписват с цел повлияване на няколко нива: за подобряване на реактивността на организма при хронична патология, за облекчение на  конкретни симптоми или за лечение в съответствие с хомеопатичната етиология или патогенезата на болестта. В идеалния вариант това може да бъде постигнато и само с едно хомеопатично лекарство, но в реалността обикновено се изписват два или три медикамента.

Хомотоксикология

Хомотоксикологията се развива като опит да се примири хомеопатичния метод на лечение с конвенционалната медицина, която в началото на XX век категорично отхвърля възможността хомеопатичните лекарства да са ефективни във високи разреждания, тъй като е ясно, че при тези разреждания не остава лекарствено вещество.

Развитието на хомотоксикологията е свързана с името на Хайнрих Рекевек [Heinrich Reckeweg] (1877-1944), който основава фармацевтична компания за производството на комбинирани хомеопатични лекарствени продукти. През 1952 г. той формулира основните идеи на хомотоксикологията:

„Според хомотоксикологията, всички тези процеси, синдроми и прояви, които означаваме като болест са израз на опитите на организма да се пребори с отровите като ги неутрализира или екскретира. Тялото или печели, или губи от тази битка. Процесите, които ние определяме като болести са винаги биологични, т.е. естествени телеологични[1] процеси, които служат за защита от отровата и за детоксификация.“

Съгласно тази доктрина болестите се причиняват от продължително излагане на токсини от околната среда или ендогенно произведени в тялото на болния. Като пример за такива токсини се дават недиагностицирани хронични стомашни и стомашно-чревни инфекции, хронични гъбичкови инфекции, нарушения на стомашно-чревната флора, експозиция към външни замърсители като живак, тежки метали, антибиотици и др.

Без да отрича подобни външни и вътрешни фактори, клиничната хомеопатия не приема идеята, че интоксикацията е основен фактор за развитието на човешките болести, защото това просто не съответства на съвременните достижения в биологията и медицината. Това означава автоматично да се отхвърли ролята на множество генетични, епигенетични, психологически, социални  и други фактори в патогенезата на човешките болести. Клиничната хомеопатия също прилага методи на „детоксикация“, които са формулирани като „хомеопатичен дренаж“ от Антоан Ньобел в случаите, когато се налага стимулиране на функцията на конкретен орган. Но тя надгражда това лечение с хомеопатичните лекарства, предназначени за лечение на „терена на болния“.

 

[1] Телеологията е идеологическа философска доктрина, според която всичко в света е целесъобразно. (б.а.)